"В Германия "денят на равното заплащане" отбелязва времето, през което жените трябва да работят, за да получат същия доход като мъжете през миналата година. Ако по-ниското заплащане се преобразува в дни - 77 дни - жените работят неплатени до 18 март тази година". На този ден, в Берлин, жените получават право да се возят със 21 процента отстъпка в градския транспорт. "Тези, които купуват годишен билет в понеделник, получават най-големите спестявания: за 601,15 евро вместо 761 евро, пътниците могат да пътуват с автобус и влак в столицата за една година. Това означава спестяване на малко под 160 евро."
Добра идея ли е това? Реакциите в България са нееднозначни.
Иван Георгиев, бизнесмен от Варна (против!), и Николай Маринов, професор в САЩ (за!) поспориха.
Иван Георгиев:
“Заради такива крайно-леви постмодернистични арбитражни решения, идват на власт такива като Орбан, Бойко, Салвини, Тръмп и други. Играта с груповите идентичности, под натиска на малка групички фанатични марксистки идеолози, ще доведе само до разпад за западните демокрации.''
Проблемите с този тип арбитражни решения са два. На първо място, че се базират на осреднени данни без да е извършен дълбок анализ доказващ реална необходимост за приемането на мерките и ефективността от прилагането им. Вторият е, че няма одобрена методика за измерването на резултатите.
В този конкретен случай, отстъпката от 21% се основава на осреднена разлика в заплащането между мъже и жени без това да се измерено чрез статистически валидна методика, обхващаща хората ползващи градския транспорт в Берлин. Валиден подход би включил анализ на данните доказващи необходимостта от тези мерки както и план за измерването на ефективността за определен период. Чрез този подход биха могли да се избегнат статистическите заблуди като небезизвестния парадокс на Симпсън.
Как такива мерки са обвързани с пост-модернизма?
Постмодернизмът обикновено се свързва с новите идеи, мисловни модели и нагласи и промените в тяхното изразяване след Втората световна война, когато дори проблематизираните правила и категории на предхождащия модернизъм биват подложени на критика и преосмисляне. Съществува крайно-ляво движение, възникнало като част от постмодернизма, което изповядва вижданията, че света и обществото, в което живеем, е почти изцяло корумпирано и управлявано от група бели мъже, наречено „патриархат“. Според хората изповядващи тази идеология, жените са подтиснатия пол, като това е факт дори в западна и северна Европа и развити страни като Канада и САЩ. Тяхната цел е да бъда наложена промяна, която ще доведе до равенство, в този конкретен случай, равенство между половете (липсва ясна дефиниция), без тази теза да е подложена на дори и минимален анализ. Според хората привърженици на гореспоменатата идеология, има една единствена причина за неравенството между мъже и жени и тя е системната и систематична сегрегация от страната на мъжката половина.
Патологията във финансовото измерение на това арбитражно твърдение, е че разчита на осреднени данни без да е достигната дълбочина и разбиране на данните, както това би станало при включване на всички, влияещи върху резултата, фактори в едно уравнение определящо заплата. Следват част от факторите, които определят заплащането:
Личен избор – много жени избират професии, които имат по-ниско заплащане (пример: медицински сестри, учители, счетоводители);
Черти на характера – осреднено жените са по топли, тактични и приятелски настроени. Тези черти в повечето случаи водят до негативни резултати свързани със заплата;
Майчинство – значителен брой жени избират семейството пред кариерата, което оказва влияние върху осреднените данни за заплащане;
Предразсъдъци и сегрегация – има значителен брой случаи на полова сегрегация влияеща на заплащането в ущърб на женската половина от човечеството.
По-последни данни броят на променливите определящи заплата е над двадесет. Следователно твърдението, че заплащането на жените е по-ниско от това на мъжете, само заради техния пол е практически невярно, което прави всички мерки имащи за цел изравняване на тази разлика, меко казано, съмнителни.
Какви са връзките на Нео-марксизма (Марксизма) с постмодерното ляво?
Един от водещите принципи на Марксизма е, че груповата идентичност взима превес над личността. Прилагането на този принцип в обществото е от изключителна важност, поради факта, че всеки от нас може да бъде привидно категоризиран като член на различни група или групи. Пример за това е Иван, който е демократ, от бялата раса, хетеросексуален и вегетарианец. В този случай дефакто на Иван може му бъде хипотетично вменена вина, без персонална такава, само поради факта, че е част от една от изброените групи, на база на една от групите. Феномен, което се наблюдава последните години в медийното пространство и социалните мрежи.
Примери за патологията на този принцип от марксизма можем да намерим в историята на двадесети век. Факт е, че десетки хиляди хора са избити през първите години на руската революция от 1917 година само защото са били част от определена група – интелектуалци, заможни, аристократи, земевладелци и много други. Документирани са дори случаи на убийства заради скъпи дрехи и начини на обличане. Същите зверства се наблюдават и при Мао в Китай. Разликата е, че там жертвите са десетки милиони.
С “деня на равното разплащане” се наблюдава приемането на арбитражна мярка, която е плод на гореописаните идеологични принципи довели до ужасите от преди сто години. Въпреки, че тя има за цел да “подобри” вече съществуваща система, като помогне финансово на жените в Берлин срещу така нареченото полово неравенство, заложената в нея идеологична рамка носи със себе си сянката на една идеология довела до мрачни петно в историята на човечеството.
Николай Маринов:
"Преди време вечерях с колега, румънец, в ресторант в Глазгоу, а той ми разказваше за живота там. Казва, прави ми например лошо впечатление, че млади момичета, особено уикенда, редовно залитат пияни по улиците и метрото. Попитах го: защо, по-лошо ли е момичетата да сa пияни от момчетата? Той се сконфузи и протестира, но можех да кажа, че сам се изненада. Нагласите са в нас - и често дори не ги забелязваме.
Трудно е да се отрече, че ролите, които жените играят в обществото са различни. В България, често посочването на този факт и призоваването за размисъл и действия по въпроса обаче се смята за нещо крайно и заплашително. Лепенето на етикети като екстремисти, фанатици, Марксисти не помага да се движи дебата напред.
Да се каже, че борбата за равни права и заплащане е игра, е недопустимо принизяване на аргументите на другата страна. За жените, няма нищо забавно в това, че в САЩ един изнасилвач влиза в затвора едва след средно 10 успешни изнасилвания (нормално, при положение, че в повечето щати взетите ДНК проби след оплаквания от този сорт не се изследват поради липса на средства - желание? - с години), че не могат да се приберат с Юбер късно вечерта след конференция, от страх и прочие. Проблемът за много хора е реален и належащ.
Възражението, че именно борбата за права на различни групи прави хора като Орбан възможни има поне два отговора: ако не бяха жените, Орбан щеше да си намери някой (евреите?), и след като жените смятат, че имат проблеми, едва ли могат да бъдат убедени да си траят, да не стане по-лошо… ами за тях е лошо. Няма разпаднала се Западна демокрация в последните 70 години, и никой от днешните ни нажежени спорове не заплашва демокрацията (всъщност, точно обратното - демокрацията е система за конфликти). Държави като Орбанова Унгария са друга тема: ако се разпадне демокрацията там, не съм сигурен, че жените ще приемат вината.
Може много да се спори какви са причините жените да имат по-нисък доход от мъжете - и има редица сериозни изследвания, които сочат дискриминация и други подобни причини като напълно правдоподобно обяснение за разликата в нивото на заплащане. Дори да липсва 100 процента яснота и консенсус, факт е, че много жени и никак не малко мъже смятат, че проблем има. И са свободни да търсят решения за проблемите си.
Аргументът, взет от правото, че няма колективна вина (Иван слага незаслужен еквивалент между Марксистката теория за обществените класи и наличието на колективни признаци като цяло) - от който според него следва, че не може да има каквато и да е групова политика за подпомагане на жените, е проблематичен. Ако някой бива дискриминиран на принципа пол, то и ответните мерки могат да се базират на същия групов признак. Приравняването на борбата за равни права на групите с липсата на колективна вина в правото е вид софизъм: обществената политика не издава индивидуални присъди, а формира и реформира структурата на обществото - политически избор, който създава (обикновено: пресъздава) печеливши и губещи групи.
В случая с Берлинското метро не става дума за “решение” на въпроса с неравното заплащане. Често решенията са неясни, и много от предлаганите такива могат да направят проблема по-лош.
Става дума за поставяне на въпроса на дневен ред. Дали е правилно? Според говорителката на компанията: "Разбира се, действията ни са несправедливи", казва говорителката Петра Нелкен. "Но е толкова несправедливо да не плащаме на жените еднакво."
Може би Берлин следва да премахне тази политика: какво ще я замести? Това е въпросът. Нека си го зададем.